Защо България ?

Пиша в защита на прекрасната ни страна и скапаната ни държава. Всеки един от нас е свикнал да обвинява страната ни във всичко. Малки пенсий, малки заплати, слабо социално подпомагане, висока престъпност, безнаказаност, пошлост. Незнам дали греша, но нали всички ние съставляваме тази държава. Ние всички сме част от всичко това и ако трябва да се замислим може би се вписваме някъде в оплакванията на останалите. България ни е дала едно единствено нещо – да живеем тук, да се родим тук и да сглобяваме картинката около себе си в една определена среда. Може би се питате – защо пиша всичко това. Просто изказвам мнение. Ще се радвам искренно, ако някой вземе отношение по този много общ въпрос. Да изслушам или прочета нечие чуждо мнение, но с оплаквателен характер – а с обяснение и решение на нещата, които всекидневно ни дразнят, ядосват и правят живота ни една идея по-труден. Въпроса ми е: Какво трябва да се промени, за да сме доволни, какво трябва да направи всеки един ден от нас, за да се буди с усмивка на уста и една идея по-доволен, че е посрещнал новия ден и пред него има толкова много неща за вършене ? Много сложен въпрос, защото хората не си го задават ежедневно – просто не мислят по темата. Оставят се да плуват като в кану по  нещо като река от ежедневни черни новинарски емисий .

Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 7

Изведнъж момиченцето спря .. спря толкова изненадващо, колкото се бе появила, от нищото, от тъмното. Спрях и аз, гледката бе невероятна. Очите ми останаха отворени минути наред. Беше ме страх да не ги затворя, за да не изпусна нещо, от това което се бе разкрило пред мен. Нямах думи. Не можех да кажа и думичка, просто незнаех какво трябва да кажа точно в този момент. Беше ме страх да не разваля съня, да не изчезне всичко, така както се бе появило. 
Стояхме двамата на брега на малко езеро. Всичко около нас светеше в най-различни цветове, цветове, които бях виждал само в сънищата си. Бяхме обгърнати от цветя, бяхме стъпили на малка пътечка от бели камъчета, от камъчета с които си играех всеки ден. Цветята сякаш бяха живи, сякаш всичките те дишаха, живееха, имаха душа, чустваха. За секунда усетих, че цялата природа бе затаила дъх, заради появата ни, така както аз бях затаил дъха си пред тази чудна картина. Около мен имаше малки цветчета, други с по-високи завършащи с малки камбанки, други с по-големи листа, отворили сърцевината си сякаш поемат всяка частичка въздух, която ги заобикалят. Всичко това леко се поклащаше в ритъма на лекия вятър, които подухваше. 
Водата бе осеяна с водни лилии, които плуваха бавно и нежно. Те се носеха толкова плавно по повърхността на водата. Водната повърхност блещукаше и отразяваше всичко около себе си. Тя бе толкова спокойна, толкова гладка, сякаш всичко това живееше в една перфектна симбиоза. Сякаш всичко това имаше една душа и тази душа бе част от един общ организъм, които отстрани погледната изглеждаше толкова перфектна, толкова чиста и идеална. 
Над езерето се издигаше малък водопад. Водопада започваше от скала, водата се спускаше в тънка струя, без да разплиска дори и капчица вода, при докосването си с малкото езеро. Тя се спускаше, сменяше цветовете си – редуваше се лилаво, синьо, бяло, жълтеникаво, червено .. 
Когато погледнах на високо, откъдето започваше този чуден водопад – луната се сливаше с точката, в която водата поемаше пътя си, подвластна на земното притегляне. От там, където бяхме застанали  изглеждаше сякаш водопада водеше началото си от луннния диск. Сякаш луната изсипваше чудните си цветове. Погледа ми се задържа на повърхността на водата, тя бе толкова прозрачна, толкова бистра .. под повърхността можех да различа малки рибки, които бяха също в съчетание на всичко заобикалящо ги – разноцветни, перфектно вписващи се в природата около тях. 

Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 6

“Сънувах“ – започна плахо малкото човече. „Сънувах че седях на същото място, където седим в момента с теб. Луната ни огряваше, птичките отдавна се бяха прибрали по домовете си. Погледа ми се рееше някъде из далечните светове, мислите ми бяха някъде далеч, някъде далеч близо до звездите. Представях си нови светове, девствени места, където не бе стъпвал човешки крак. Изведнъж нещо много мъничко привлече вниманието ми, то се приближаваше много бързо към мен, то  тичаше към мен. Понечих да стана, надигнах се и съзрях едно малко същество да тича към мен, то тичаше с всичка сила – едвам различавах сиуета му, на лунната светлина. Успях бързо да определя, че това е друго човешко същество, друго малко човече като мен, което препуска и явно иска да дойде до мен. Станах изправих се, затаих дъх в очакване нещо да се случи, незнаех какво – но чуствах с всяка моя частичка, че неизбежно нещо ще стане. Нещо ще се промени от мен, от моя свят, от всичко, което ме заобикаляше до този момент. Малкото човече се приближаваше, все по-бързо и по-бързо. То тичаше сякаш иска да ми каже нещо важно, иска на всяка цена да стигне до мен. На няколко крачки от мен различих, едно малко момиче, не бях виждал такова до този момент. То сякаш не беше от този свят, не изглеждаше на нищо, познато ми до този момент. Косата и грееше на лунната светлина, лицето и бе ярко и усмихнато и тъмнината по никакъв начин не успяваше да затъмни щастливото и  изражение. Тя дойде до мен. Пристъпи уверено към мен. Нищо не каза, просто ме хвана за ръката и ме подкани да я последвам. Дръпна ме съвсем леко за ръката. И в този момент сякаш, от само себе си почуствах, че просто трябва да отида. Незнаех накъде, незнаех защо – но усещането за нещо красиво, за нещо непознато ме караше да потръпна, да усетя навсякъде по тялото си – като, че ли малки мравчици пълзяха без ясна посока накъде отиват. 
Последвах малкото човече в нейното бързане, последвах я, към мястото където явно искаше да ме заведе. Тичахме, часове наред, тичахме без да се изморяваме – ръка за ръка. Със всяка крачка, с всяка стъпка ставах все по-уверен и по-уверен. Заедно преминахме през гори, долини, планини, градове,полянки осеяни само с цветя – нямах представа за времето. Изгубих времето, нямах понятие колко дълго сме тичали – просто бързахме в незнайна посока. 

Имало едно време на запад от рая - ЧАСТ 5

Сега и двамата лежейки си на зелената полянка, съблюдавайки метаморфозата на природата пред тях, забелязваха всеки един детаил от картината, която майката природа им представяше. Те виждаха как цветята събираха своите цветчета, бавно птичките се прибираха по гнездата си – където ги очакваха техните малки дечица, пчелите отдавна бяха спряли да жужат наоколо и се бряха прибрали по къщите си. Облачетата си бяха отишли по своя път и майката природа бе изрисувала небосклона с малки и блещукащи звездички, които бяха застанали в най-чудновати форми една спрямо друга. 
Така минаваха минута след  минута, час след час. Всичко бе обгърнато от мрак.  Луната осветяваше двете дечица, легнали на зелената полянка. Не ги беше страх, не чустваха нищо освен спокойствието на тишината и присъствието на другия до тях. 
Малкото момченце се престраши да наруши идилията на тази невероятна картина. Понечи да докосне момиченцето по ръката, която беше подпряна до него. Малкото красиво същество в първия момент се отдръпна с недоверие, с необяснимо чувство на страх. Момченцето се стъписа – незнаеше как да реагира. Не разбираше реакцията, не разбираше и своята си реакция, защо е пожелал да докосне ръката й. Няколко секунди мълчание, след което момиченцето хвана самичка ръката на момчето сложи на рамото си и се доближи до малкото човече. То се прегърна и застина, чуството на сигурност, чувството на топлота в леко хладната вечер го омагьоса. На лицето на малкото момче грейна усмивка, усмивка по ярка от луната, която бе застанала над тях. То не се възпротиви – напротив, той прегърна силно красивото същество до себе си, сякаш в чувство на страх да не би то да си тръгне и да го остави сам в ноща. 
„ Как се казваш „ – пророни едвам едвам момчето.
„ Ани „ – отговори кратко момиченцето. „ С теб така и не се запознахме, май“
„ Кристиън, много ми е приятно“ – Ани, колко красиво име, а толкова кратко –помисли си той. 
„ За какво мечтаеш? Мислила ли си някога, че човек може да докосне звездите? Дали и ние някога ще можем да се разходим по повърхността на някоя от тях и да погледнем земята от високо? Дали и нашата планета от толкова далеч, също свети ? 
Малкото момиченце затвори за секунда очи и се пренесе далеч, пренесе се в мечтите на момченцето. Никога до сега не се бе замисляла. Никога до сега не беше мечтала и изведнъж толкова много неща нахлуха в  мислите ? Изведнъж толкова много места се появиха пред погледа и имаше хиляди неща,които искаше да направи.
„Не не съм се замисляла“ – отговори тя. „ Никога не съм мечтала да пътувам, никога не съм искала да стигна до непознати места дори и за хората.“ Колко е красиво всичко – колко красиво може да бъде – помисли си тя и сякаш не искаше да отвори очи, не искаше да излиза дори и за секунда от мечтите си, които като напор на река бяха изпълнили цялото и съзнание. 
Тя си представи луната, толкова студена, някак пуста и самотна. Поиска и се да се разходи по нея – за секунда осъзна защо никога не е искала да отиде там – защото е била самичка, страха от неизвестността е спирал мечтите и. Сега когато има топлата ръка на момчето до себе си имаше чувството, че може да стигне до края на галактиката, до края на вселената, до  края на света, само за да види какво има там .. чуството на това,ч е вече не бе сама и даваше криле като на птичка, която токущо се е родила и ще направи първи опит да полети. Леко неуверена, но сигурна, че това и е заложено в природата и ще успее. Ще успее да полети и да се рее високо в небето, където няма граници, няма какво да те спре да отидеш където и да е. 
Малкото момче започна да разказва. Той видя реакцията на малкото вълшебно човече до себе си. Видя, че и хареса да мечтае. Хареса и да се пренася в мислите си на далечни места, на непознати земи и светове и това му даде сила, сила и смелост да започне разказва своите сънища. ....

Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 4

Двамата седяха на полянката  и замислено гледаха в далечината как слънчицето си отиваше, бавно слизаше зад хоризонта и на негово се спускаше ноща – прохладна, тъмна и осеяна със малки блещукащи звезди по небосклона.  Малкото момченце си мислеше, дали това е щастието, защо човек, копнее за човек да себе си, защо в природата на човек е заложено той да се стреми да не бъде сам. Никога до сега той, не бе усещал подобно чуство – защото може би никога не бе срещал човек до себе си – не бе допускал никой на своята си полянка. Сега, когато до него седи едно приказно същество, едно малко момиченце, толкова красиво, толкова невинно, целият свят се промени за секунди за него. Всичко в него придоби друг по-различен облик, този свят започна да придобива смисъл, започна да има важни, по-малко важни и много важни неща. Определено за малкото човече, красивото същество до него бе най-важното, без него света нямаше никога да бъде същия. Има една стара приказка, че човек осъзнава това което имал, само чак когато го загуби, но и обратната, в тази ситуация също важи – че човек, няма как да определи нещо за красиво, без да е видял грозното, няма как да определи дали нещо е добро, без да знае какво е лошо. Всичко е като две страни на една и съща монета – монетата на съдбата. Тя не може да съществува, ако няма и двете страни на нещата. Би било безкрайно скучно ако всичко бе еднакво – ако и двете страни на монетата бяха еднакви.
Малкото момиченце седеше усмихваше се и не можеше да повярва, че е срещнало човек, които му е направил толкова голямо впечатление, за толкова кратко време. Недоумяваше как така виждаш един и същи човек, всеки ден, всичко до този момент е толкова еднакво и еднообразно и как от цялата тази еднаквост – съзряваш нещичко, доверяваш се, че това нещичко може да бъде различно, че може да бъде нещото, което да усмихне сърчицето т и и да оцвети в прекрасни цветове всичко около теб. Да те накара да прогледнеш сякаш до този момент си бил сляп, сякаш до този един момент си пропускал всичко цветно и красиво, което се е случвало покрай теб. 

Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 3

Двамата останаха така с продължения на часове – говориха си, сякаш цял живот са били заедно, сякаш цял живот са се познавали – времето отлетя. Както бе спряло за минута така и не уссетиха как слънцето смени багрите си и започна бавно и полека да се скрива над хоризонта.
Малкото момче реши, че е срещнал фея, от приказките, някой герой от неговите си мечти и фантазии.Но най-красивото беше, че беше реално, беше наистина, това малко великолепно същество стоеше пред него, с голямите си красиви очи, златната усмивка и невероятно меката си коса. То беше там, пред него – от плът и кръв.Дишаше, усмихваше се и говореше толкова спокойно и нежно.
„Не те ли чака някой? „ попита малкото момче, „ Няма ли да се тревожът за теб? „
„Не, не се притеснявай“ – отговори малкото красиво същество.  „ Аз съм самичка, никой не ме чака, отдавна всички са забравили, че ме има, отдавна никой не се сеща за мен. За това се и разхождам за да срещна човек, някой с който да мога да поговоря. Разхождам се с мислите в главата си. Задавам си въпроси без отговор. И не мога да намеря спокойствието – нищо до този момент не можеше да ме накара да поспра за момент, да грабне вниманието и душата ми. „
„Искаш ли да те изпратя до някъде? Искаш ли да поостанеш тук на поляната с мен?“ – аз също съм самичък, всеки ден правя едно и също. Радвам се на мъничките неща от живота, но явно съм пропускал големите.Ще се радвам ако ми правиш компания, ако останеш да погледаме как заспива природата. На поляната до мен има достатъчно много място  - Ако не се сългаси, тръгвам с нея – помисли си малкото момченце.
На лицето на момиченцето грейна малка усмивка. Лицето и се изпълни с желание и надежда. Надежда за нещо по-различно, за нещо непознато, но наистина красиво.
„ Защо не ? „ отвърна тя и малкото момче му се поиска да скочи и да откъсне цвете от луната, която тъкмо се показваше на небослкона.
„Заповядай“ каза той и отвори малката бяла портичка на оградата, за да може красивото малко момиченце да пристъпи до него и да се разходи  по меката зелена трева.
Двамата седнаха един до друг и загледаха замислено в една точка. Без да си казват нищо те усещаха, че живота им се е променил. Че никога оттук нататък, някой от тях няма да бъде самичък повече, докато другия го има, докато другия е наоколо и мислят един за друг. .....

Имало едно време на запад от рая - ЧАСТ 2

Изведнъж  погледа му бе привлечен от малкото човече, което се зададе в далечината – то бе толкова красиво. Никога малкото момченце не бе забелязвало красотата, никога не бе правило разлика между това кое е красиво и кое  не .. Малкото човече се приближи до оградата – това бе малко момиченце с чудно красива тъмна коса .. малка снежна рокличка .. малки обувчици. Малкото момиченце застана пред къщата облегна се на оградата, повдигна леко едното си краче назад и се усмихна  .. Всичко в този миг затихна, птичките сякаш спряха да пеят, слънцето спря да свети толкова силно – облачетата на небето сякаш се спряха  за минутка за да видят тази чудна картинка, която се разкри пред малкото човече. Усмивката на това малко същество бе вълшебна, бе като малка перла огряна от слънчевата светлина. 

Времето застина – малкото момченце в миг забрави с какво се занимаваше, за миг забрави за какво е на този свят. Всъщност, то никога не се бе замисляло в тази насока. Каква е целта в живота му – каква е същността на съществуването му. Какво е ценно, какво си заслужава, да се живее заради него. Малкото момченце тръгна да става, но сякаш нямаше сила – не можеше да помръдне – бе приковано за земята в позата, в която бе седнел на зелената морава. 

В тишината на тази картинка – отекна камбанен звън, звън от мъничко звънче  - което попита .. „ Здравей, Какво правиш? Защо седиш тук всеки ден и правиш едно и също .. „

Момчето бавно се надигна, сякаш не бе чул въпроса .. изправи се и направи няколко крачки към момиченцето, което продължаваше да стои все така усмихнато и подпряло се на оградата. 

Застана пред нея и незнаеше какво да отговори – сякаш думите му бяха тотално разбити и разхвърчани в главата му. На лицето му грейна усмивка, сърцето му се разстоптя, ръцете му тръгнаха напред – искаше сякаш да докосне това създание, да провери дали е истина или илюзия – Единствените думи, които успяха да се отронят от устата му бяха – „ Здравей, всеки ден минаваш оттук? „ – но за съжаление никога не се спираш – помисли си той. ... 

Имало едно време на запад от рая - ЧАСТ 1

Едно малко момченце, седеше на двора пред бялата си къща. Седеше и си играеше със странни предмети – взимаше от време на време малки камъчета и ги слагаше едно върху друго, след това взимаше малко цвете и го слагаше до тях. Това правеше по цял ден. Редеше малки замъчета, малки красиви къщички – мечтаеше да замине за далечни страни- за далечни и непознати места, където хората не говорят езика му и не приличат на него. 

Малкото момченце беше самичко, самичко с мислите си – мечтите си. Въпреки това не спираше да мечтае, не спираха картините пред очите му. То беше самотно, беше самичко в този прекрасен свят. То никога не се беше замисляло дали е така, никога не е почуствало това чуство – чуството на нужда, някой друг да застане до него – да споделя мечтите му и мислите му и заедно да пътуват до далечни места. 

Една прекрасна сутрин малко същесттво мина по уличката – то забеляза момчето, което седеше както всеки ден на полянката пред къщата си. Обърна се за секунда, но не посмя да спре, за да го попита какво точно прави. Така минаха няколко дни – всеки ден същото малко човече минаваше в един и същи час, в една и съща посока. Погледите им се срещаха за секунда, и след това бързо се отдалечаваха. Малкото момченце му стана интересно – замисли се,  кой бе това – кое беше това малко красиво човече, което всеки ден вижда.  Започнаха да му се зараждат мисли в главата – тези мисли прекъсваха мечтите му. Тези мисли започнаха всеки изминал ден да стават все по настоятелни и по-настоятелни .. 

Един ден малкото момченце излезна на полянката за пореден път, седна и започна да се занимава с обичайното. Но нещо бе по-различно от всички други дни  ....  всичко около него му правеше впечатление – слънцето грееше по-ярко от обичайното, вятъра подухваше нежно и прохладно. Всички птички, пееха, пчелите летяха весело наоколо. Малкото човече вдигна поглед и се загледа в небето, в слънцето, в облачетата, които се движеха бавничко и образуваха чудни форми .... ( коментирайте ако ви е интересно да четете нататък ) 

Защо тъгуват гномите - 2009г.

Първи Декември две хиляди и девета година, София, кв. Лозенец. Навън Слънцето едвам се показва през хилядите облаци, забързаните върволици от хора по тротоарите се отправят по работните си места. Сивито ежедневие те обгръща, за жалост всичко е толкова сиво не само отвътре, а и отвън. 

 Някой, някога будил ли се е тъжен, разочарован – със странното болезнено чувство на еднообразие и сивота изпълнило всички твой сетивни органи с болка и притъпена сетивност. 

Навън е студено, мрачно, мръсно – но не ти пука, просто крачиш по предварително начертаната ти пътека и се замисляш все по сериозно по адрес на човека, който я е прокарал точно оттук, но стигайки до извода, че тези хора се ограничават до малцина – просто приемаш факта, преглъщаш силно, слагаш  усмивка и продължаваш да крачиш във върволоцита от хора. Явно и те участват в същия странен филм. Успокоенито, че колкото и да сме различни живеем в едно и също време, дишаме един и същи въздух и ставаме свидетели на всичко около нас. Замислял съм се доста често, дали и другите хора виждат това, което и аз, дали и другите хора биха се радвали или тъжали  по същия начин по случващите ни се ежедневно неща. 

Защо тъгуват гномите? Този въпрос ми е толкова труден и непонятен – започвам да се замислям, като едно порастнало дете, на което токущо са му съобщили, че дядо коледа не съществува, дали изобщо съществуват тези гноми. Не мога или не искам да повярвам в тяхното съществуване. От къде трябва да докажа дали съществуват и занимавайки се с въпроса дали и пропускаме въпроса защо. 

Вървям, че гномите са дошли от звездите, от място толкова далече от земята, че човешкото въображение едвааам достига до него. Живеят в едно общество, в едно голямо семейство, където  всички  си помагат. Те не остаряват на външен вид, те стареят само вътрешно – човек трудно може да определи тяхната възраст, тяхните чувства и намерения. Когато плачат, те не плачат със сълзи – единствените сълзи, които проливат, текат в самите тях. Големите им кълбовидни сърца отронват по една сълза всеки път, когато са тъжни и това намалява техният живот. Поради тази причина в техният свят е забранено да бъдеш тъжен, считайки това чувствто за самоубийствено – и всеки, които изпадне в тъжно състояние се наказвал със смях, колкото можел да понесе. 

Вярвам, че гномите са доста по напред от хората на земята във всяко едно отношение. Те са открили взаимоотношенията между звездите, настроенията на океаните, сърцето на планетата си. 

Преди мнооого години един гном ми разказа приказка за звездите и как звездите приличат на хората. 

Много народи по света са наблюдавали звездите . За звездите се знае много – и се научават всеки ден нови и нови факти, но само гномите са ги сравнили с хората. Като погледнеш звездното небе ще си кажеш всичко там живее в пълна хармония, в един точно определен ред едни до други и със своето си единство сътворяват една приказна картина, която хората наблюдават и и се любуват – те са нарекли съзвездия, обединения на звезди, намерили са точно определени  отношения между тях, състава им е дори известен, макар човешки крак никога да не е стъпвал на тях. Те  както хората изглеждат сплотени – както всички хора по улицата, в една държава, в един континент, но същевременно са толкова отдалечени една от друга. Около всяка звезда има един отделен малък свят, който блести със своя светлина – има живот, диша и се развива независимо от всички останали. Така погледнати звездите изглеждат адски самотни – всеки ден умират звезди, всеки ден умират хора и се раждат нови за да заместят празнината на небосклона .Всичко е един хаос и подредеността  е една илюзия  - ... 

Червената шапчица, Дж. Р.Р. Толкин

В една хралупа край Старата Гора живееше семейство шапипити. Това, обаче, не беше някаква мръсна и запрашена от стара дъбова кора и потрошени желъди хралупа, с под, осеян с опадала козина от белки и катерички и с миризма на стари гъби; не беше и някоя с тънки и напукани стени, в която, където и да седнеш зиме, вятърът навява ледени иглички зад яката ти. Не – това беше хралупа на шапипити, а хралупа на семейство шапипити, това означава удобен и уютен дом.

Тези шапипити не бяха заможни, но в рамките на скромните си възможности се бяха устроили доста добре. Наричаха се семейство Коутингс и бяха майка и дъщеря. Коутингсови живееха в тази горичка май от как свят светува и всички ги уважаваха, при това, не защото бяха богати, а заради това, че все се спускаха в забавни приключения или правеха нещо неочаквано и весело, което бързо се превръщаше в предмет на разговор между съседите и в разгорещени спорове по време на ежевечерните събирания под Големия Ясен, докато се обсъждаше “какво още ще хрумне на ония най-луди от всички шапипити – Коутингсови”.

Тук му е мястото да споменем, откъде идва названието на тези необикновени същества. Някои са на мнение, че “шапипит” идва просто от “шапка”, и е свързано с навика на тези обитатели на Старата Гора, да носят почти постоянно червени шапчици, с най-различна форма, размери и оттенъци на червеното. Те, обаче, дълбоко се заблуждават. “Шапипит” е древна дума, произлязла от руните “ша-наул-ра”, което в превод от езика на кудук-кан ще рече “тих”, “спокоен”; и “к’тупи-то-ваг”, което пък е заето от диалекта на горските джуджета – търговци на накити и следва да означава “горен свят” и въобще се отнася до всичко, живеещо над земната повърхност. Повторена два пъти в името им, сричката “пи” (”там горе”) добре описва факта, че шапипитите правят своите домове най-често в хралупи или гнезда по високите и яки дървета… Тоест, става дума за едни тихи обитатели на гъстия клонак над главите ни.

Шапипитите се спогаждаха добре с всичките си съседи – и горските елфи от Гловинейл и с джуджетата от близката мина – Болиункайл и с рядко преминаващите с понитата си на път към или от съботния пазар в близкото село Вемивел, хобити… Единствените горски жители, с които те бяха стари врагове и от които наистина се бояха бяха Черните Вълци…