Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 6

“Сънувах“ – започна плахо малкото човече. „Сънувах че седях на същото място, където седим в момента с теб. Луната ни огряваше, птичките отдавна се бяха прибрали по домовете си. Погледа ми се рееше някъде из далечните светове, мислите ми бяха някъде далеч, някъде далеч близо до звездите. Представях си нови светове, девствени места, където не бе стъпвал човешки крак. Изведнъж нещо много мъничко привлече вниманието ми, то се приближаваше много бързо към мен, то  тичаше към мен. Понечих да стана, надигнах се и съзрях едно малко същество да тича към мен, то тичаше с всичка сила – едвам различавах сиуета му, на лунната светлина. Успях бързо да определя, че това е друго човешко същество, друго малко човече като мен, което препуска и явно иска да дойде до мен. Станах изправих се, затаих дъх в очакване нещо да се случи, незнаех какво – но чуствах с всяка моя частичка, че неизбежно нещо ще стане. Нещо ще се промени от мен, от моя свят, от всичко, което ме заобикаляше до този момент. Малкото човече се приближаваше, все по-бързо и по-бързо. То тичаше сякаш иска да ми каже нещо важно, иска на всяка цена да стигне до мен. На няколко крачки от мен различих, едно малко момиче, не бях виждал такова до този момент. То сякаш не беше от този свят, не изглеждаше на нищо, познато ми до този момент. Косата и грееше на лунната светлина, лицето и бе ярко и усмихнато и тъмнината по никакъв начин не успяваше да затъмни щастливото и  изражение. Тя дойде до мен. Пристъпи уверено към мен. Нищо не каза, просто ме хвана за ръката и ме подкани да я последвам. Дръпна ме съвсем леко за ръката. И в този момент сякаш, от само себе си почуствах, че просто трябва да отида. Незнаех накъде, незнаех защо – но усещането за нещо красиво, за нещо непознато ме караше да потръпна, да усетя навсякъде по тялото си – като, че ли малки мравчици пълзяха без ясна посока накъде отиват. 
Последвах малкото човече в нейното бързане, последвах я, към мястото където явно искаше да ме заведе. Тичахме, часове наред, тичахме без да се изморяваме – ръка за ръка. Със всяка крачка, с всяка стъпка ставах все по-уверен и по-уверен. Заедно преминахме през гори, долини, планини, градове,полянки осеяни само с цветя – нямах представа за времето. Изгубих времето, нямах понятие колко дълго сме тичали – просто бързахме в незнайна посока. 

Имало едно време на запад от рая - ЧАСТ 5

Сега и двамата лежейки си на зелената полянка, съблюдавайки метаморфозата на природата пред тях, забелязваха всеки един детаил от картината, която майката природа им представяше. Те виждаха как цветята събираха своите цветчета, бавно птичките се прибираха по гнездата си – където ги очакваха техните малки дечица, пчелите отдавна бяха спряли да жужат наоколо и се бряха прибрали по къщите си. Облачетата си бяха отишли по своя път и майката природа бе изрисувала небосклона с малки и блещукащи звездички, които бяха застанали в най-чудновати форми една спрямо друга. 
Така минаваха минута след  минута, час след час. Всичко бе обгърнато от мрак.  Луната осветяваше двете дечица, легнали на зелената полянка. Не ги беше страх, не чустваха нищо освен спокойствието на тишината и присъствието на другия до тях. 
Малкото момченце се престраши да наруши идилията на тази невероятна картина. Понечи да докосне момиченцето по ръката, която беше подпряна до него. Малкото красиво същество в първия момент се отдръпна с недоверие, с необяснимо чувство на страх. Момченцето се стъписа – незнаеше как да реагира. Не разбираше реакцията, не разбираше и своята си реакция, защо е пожелал да докосне ръката й. Няколко секунди мълчание, след което момиченцето хвана самичка ръката на момчето сложи на рамото си и се доближи до малкото човече. То се прегърна и застина, чуството на сигурност, чувството на топлота в леко хладната вечер го омагьоса. На лицето на малкото момче грейна усмивка, усмивка по ярка от луната, която бе застанала над тях. То не се възпротиви – напротив, той прегърна силно красивото същество до себе си, сякаш в чувство на страх да не би то да си тръгне и да го остави сам в ноща. 
„ Как се казваш „ – пророни едвам едвам момчето.
„ Ани „ – отговори кратко момиченцето. „ С теб така и не се запознахме, май“
„ Кристиън, много ми е приятно“ – Ани, колко красиво име, а толкова кратко –помисли си той. 
„ За какво мечтаеш? Мислила ли си някога, че човек може да докосне звездите? Дали и ние някога ще можем да се разходим по повърхността на някоя от тях и да погледнем земята от високо? Дали и нашата планета от толкова далеч, също свети ? 
Малкото момиченце затвори за секунда очи и се пренесе далеч, пренесе се в мечтите на момченцето. Никога до сега не се бе замисляла. Никога до сега не беше мечтала и изведнъж толкова много неща нахлуха в  мислите ? Изведнъж толкова много места се появиха пред погледа и имаше хиляди неща,които искаше да направи.
„Не не съм се замисляла“ – отговори тя. „ Никога не съм мечтала да пътувам, никога не съм искала да стигна до непознати места дори и за хората.“ Колко е красиво всичко – колко красиво може да бъде – помисли си тя и сякаш не искаше да отвори очи, не искаше да излиза дори и за секунда от мечтите си, които като напор на река бяха изпълнили цялото и съзнание. 
Тя си представи луната, толкова студена, някак пуста и самотна. Поиска и се да се разходи по нея – за секунда осъзна защо никога не е искала да отиде там – защото е била самичка, страха от неизвестността е спирал мечтите и. Сега когато има топлата ръка на момчето до себе си имаше чувството, че може да стигне до края на галактиката, до края на вселената, до  края на света, само за да види какво има там .. чуството на това,ч е вече не бе сама и даваше криле като на птичка, която токущо се е родила и ще направи първи опит да полети. Леко неуверена, но сигурна, че това и е заложено в природата и ще успее. Ще успее да полети и да се рее високо в небето, където няма граници, няма какво да те спре да отидеш където и да е. 
Малкото момче започна да разказва. Той видя реакцията на малкото вълшебно човече до себе си. Видя, че и хареса да мечтае. Хареса и да се пренася в мислите си на далечни места, на непознати земи и светове и това му даде сила, сила и смелост да започне разказва своите сънища. ....

Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 4

Двамата седяха на полянката  и замислено гледаха в далечината как слънчицето си отиваше, бавно слизаше зад хоризонта и на негово се спускаше ноща – прохладна, тъмна и осеяна със малки блещукащи звезди по небосклона.  Малкото момченце си мислеше, дали това е щастието, защо човек, копнее за човек да себе си, защо в природата на човек е заложено той да се стреми да не бъде сам. Никога до сега той, не бе усещал подобно чуство – защото може би никога не бе срещал човек до себе си – не бе допускал никой на своята си полянка. Сега, когато до него седи едно приказно същество, едно малко момиченце, толкова красиво, толкова невинно, целият свят се промени за секунди за него. Всичко в него придоби друг по-различен облик, този свят започна да придобива смисъл, започна да има важни, по-малко важни и много важни неща. Определено за малкото човече, красивото същество до него бе най-важното, без него света нямаше никога да бъде същия. Има една стара приказка, че човек осъзнава това което имал, само чак когато го загуби, но и обратната, в тази ситуация също важи – че човек, няма как да определи нещо за красиво, без да е видял грозното, няма как да определи дали нещо е добро, без да знае какво е лошо. Всичко е като две страни на една и съща монета – монетата на съдбата. Тя не може да съществува, ако няма и двете страни на нещата. Би било безкрайно скучно ако всичко бе еднакво – ако и двете страни на монетата бяха еднакви.
Малкото момиченце седеше усмихваше се и не можеше да повярва, че е срещнало човек, които му е направил толкова голямо впечатление, за толкова кратко време. Недоумяваше как така виждаш един и същи човек, всеки ден, всичко до този момент е толкова еднакво и еднообразно и как от цялата тази еднаквост – съзряваш нещичко, доверяваш се, че това нещичко може да бъде различно, че може да бъде нещото, което да усмихне сърчицето т и и да оцвети в прекрасни цветове всичко около теб. Да те накара да прогледнеш сякаш до този момент си бил сляп, сякаш до този един момент си пропускал всичко цветно и красиво, което се е случвало покрай теб. 

Имало едно време на запад от рая - ЧАСТ 2

Изведнъж  погледа му бе привлечен от малкото човече, което се зададе в далечината – то бе толкова красиво. Никога малкото момченце не бе забелязвало красотата, никога не бе правило разлика между това кое е красиво и кое  не .. Малкото човече се приближи до оградата – това бе малко момиченце с чудно красива тъмна коса .. малка снежна рокличка .. малки обувчици. Малкото момиченце застана пред къщата облегна се на оградата, повдигна леко едното си краче назад и се усмихна  .. Всичко в този миг затихна, птичките сякаш спряха да пеят, слънцето спря да свети толкова силно – облачетата на небето сякаш се спряха  за минутка за да видят тази чудна картинка, която се разкри пред малкото човече. Усмивката на това малко същество бе вълшебна, бе като малка перла огряна от слънчевата светлина. 

Времето застина – малкото момченце в миг забрави с какво се занимаваше, за миг забрави за какво е на този свят. Всъщност, то никога не се бе замисляло в тази насока. Каква е целта в живота му – каква е същността на съществуването му. Какво е ценно, какво си заслужава, да се живее заради него. Малкото момченце тръгна да става, но сякаш нямаше сила – не можеше да помръдне – бе приковано за земята в позата, в която бе седнел на зелената морава. 

В тишината на тази картинка – отекна камбанен звън, звън от мъничко звънче  - което попита .. „ Здравей, Какво правиш? Защо седиш тук всеки ден и правиш едно и също .. „

Момчето бавно се надигна, сякаш не бе чул въпроса .. изправи се и направи няколко крачки към момиченцето, което продължаваше да стои все така усмихнато и подпряло се на оградата. 

Застана пред нея и незнаеше какво да отговори – сякаш думите му бяха тотално разбити и разхвърчани в главата му. На лицето му грейна усмивка, сърцето му се разстоптя, ръцете му тръгнаха напред – искаше сякаш да докосне това създание, да провери дали е истина или илюзия – Единствените думи, които успяха да се отронят от устата му бяха – „ Здравей, всеки ден минаваш оттук? „ – но за съжаление никога не се спираш – помисли си той. ...