Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 6

“Сънувах“ – започна плахо малкото човече. „Сънувах че седях на същото място, където седим в момента с теб. Луната ни огряваше, птичките отдавна се бяха прибрали по домовете си. Погледа ми се рееше някъде из далечните светове, мислите ми бяха някъде далеч, някъде далеч близо до звездите. Представях си нови светове, девствени места, където не бе стъпвал човешки крак. Изведнъж нещо много мъничко привлече вниманието ми, то се приближаваше много бързо към мен, то  тичаше към мен. Понечих да стана, надигнах се и съзрях едно малко същество да тича към мен, то тичаше с всичка сила – едвам различавах сиуета му, на лунната светлина. Успях бързо да определя, че това е друго човешко същество, друго малко човече като мен, което препуска и явно иска да дойде до мен. Станах изправих се, затаих дъх в очакване нещо да се случи, незнаех какво – но чуствах с всяка моя частичка, че неизбежно нещо ще стане. Нещо ще се промени от мен, от моя свят, от всичко, което ме заобикаляше до този момент. Малкото човече се приближаваше, все по-бързо и по-бързо. То тичаше сякаш иска да ми каже нещо важно, иска на всяка цена да стигне до мен. На няколко крачки от мен различих, едно малко момиче, не бях виждал такова до този момент. То сякаш не беше от този свят, не изглеждаше на нищо, познато ми до този момент. Косата и грееше на лунната светлина, лицето и бе ярко и усмихнато и тъмнината по никакъв начин не успяваше да затъмни щастливото и  изражение. Тя дойде до мен. Пристъпи уверено към мен. Нищо не каза, просто ме хвана за ръката и ме подкани да я последвам. Дръпна ме съвсем леко за ръката. И в този момент сякаш, от само себе си почуствах, че просто трябва да отида. Незнаех накъде, незнаех защо – но усещането за нещо красиво, за нещо непознато ме караше да потръпна, да усетя навсякъде по тялото си – като, че ли малки мравчици пълзяха без ясна посока накъде отиват. 
Последвах малкото човече в нейното бързане, последвах я, към мястото където явно искаше да ме заведе. Тичахме, часове наред, тичахме без да се изморяваме – ръка за ръка. Със всяка крачка, с всяка стъпка ставах все по-уверен и по-уверен. Заедно преминахме през гори, долини, планини, градове,полянки осеяни само с цветя – нямах представа за времето. Изгубих времето, нямах понятие колко дълго сме тичали – просто бързахме в незнайна посока.