Първи Декември две хиляди и девета година, София, кв. Лозенец. Навън Слънцето едвам се показва през хилядите облаци, забързаните върволици от хора по тротоарите се отправят по работните си места. Сивито ежедневие те обгръща, за жалост всичко е толкова сиво не само отвътре, а и отвън.
Някой, някога будил ли се е тъжен, разочарован – със странното болезнено чувство на еднообразие и сивота изпълнило всички твой сетивни органи с болка и притъпена сетивност.
Навън е студено, мрачно, мръсно – но не ти пука, просто крачиш по предварително начертаната ти пътека и се замисляш все по сериозно по адрес на човека, който я е прокарал точно оттук, но стигайки до извода, че тези хора се ограничават до малцина – просто приемаш факта, преглъщаш силно, слагаш усмивка и продължаваш да крачиш във върволоцита от хора. Явно и те участват в същия странен филм. Успокоенито, че колкото и да сме различни живеем в едно и също време, дишаме един и същи въздух и ставаме свидетели на всичко около нас. Замислял съм се доста често, дали и другите хора виждат това, което и аз, дали и другите хора биха се радвали или тъжали по същия начин по случващите ни се ежедневно неща.
Защо тъгуват гномите? Този въпрос ми е толкова труден и непонятен – започвам да се замислям, като едно порастнало дете, на което токущо са му съобщили, че дядо коледа не съществува, дали изобщо съществуват тези гноми. Не мога или не искам да повярвам в тяхното съществуване. От къде трябва да докажа дали съществуват и занимавайки се с въпроса дали и пропускаме въпроса защо.
Вървям, че гномите са дошли от звездите, от място толкова далече от земята, че човешкото въображение едвааам достига до него. Живеят в едно общество, в едно голямо семейство, където всички си помагат. Те не остаряват на външен вид, те стареят само вътрешно – човек трудно може да определи тяхната възраст, тяхните чувства и намерения. Когато плачат, те не плачат със сълзи – единствените сълзи, които проливат, текат в самите тях. Големите им кълбовидни сърца отронват по една сълза всеки път, когато са тъжни и това намалява техният живот. Поради тази причина в техният свят е забранено да бъдеш тъжен, считайки това чувствто за самоубийствено – и всеки, които изпадне в тъжно състояние се наказвал със смях, колкото можел да понесе.
Вярвам, че гномите са доста по напред от хората на земята във всяко едно отношение. Те са открили взаимоотношенията между звездите, настроенията на океаните, сърцето на планетата си.
Преди мнооого години един гном ми разказа приказка за звездите и как звездите приличат на хората.
Много народи по света са наблюдавали звездите . За звездите се знае много – и се научават всеки ден нови и нови факти, но само гномите са ги сравнили с хората. Като погледнеш звездното небе ще си кажеш всичко там живее в пълна хармония, в един точно определен ред едни до други и със своето си единство сътворяват една приказна картина, която хората наблюдават и и се любуват – те са нарекли съзвездия, обединения на звезди, намерили са точно определени отношения между тях, състава им е дори известен, макар човешки крак никога да не е стъпвал на тях. Те както хората изглеждат сплотени – както всички хора по улицата, в една държава, в един континент, но същевременно са толкова отдалечени една от друга. Около всяка звезда има един отделен малък свят, който блести със своя светлина – има живот, диша и се развива независимо от всички останали. Така погледнати звездите изглеждат адски самотни – всеки ден умират звезди, всеки ден умират хора и се раждат нови за да заместят празнината на небосклона .Всичко е един хаос и подредеността е една илюзия - ...
Няма коментари:
Публикуване на коментар