Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 3

Двамата останаха така с продължения на часове – говориха си, сякаш цял живот са били заедно, сякаш цял живот са се познавали – времето отлетя. Както бе спряло за минута така и не уссетиха как слънцето смени багрите си и започна бавно и полека да се скрива над хоризонта.
Малкото момче реши, че е срещнал фея, от приказките, някой герой от неговите си мечти и фантазии.Но най-красивото беше, че беше реално, беше наистина, това малко великолепно същество стоеше пред него, с голямите си красиви очи, златната усмивка и невероятно меката си коса. То беше там, пред него – от плът и кръв.Дишаше, усмихваше се и говореше толкова спокойно и нежно.
„Не те ли чака някой? „ попита малкото момче, „ Няма ли да се тревожът за теб? „
„Не, не се притеснявай“ – отговори малкото красиво същество.  „ Аз съм самичка, никой не ме чака, отдавна всички са забравили, че ме има, отдавна никой не се сеща за мен. За това се и разхождам за да срещна човек, някой с който да мога да поговоря. Разхождам се с мислите в главата си. Задавам си въпроси без отговор. И не мога да намеря спокойствието – нищо до този момент не можеше да ме накара да поспра за момент, да грабне вниманието и душата ми. „
„Искаш ли да те изпратя до някъде? Искаш ли да поостанеш тук на поляната с мен?“ – аз също съм самичък, всеки ден правя едно и също. Радвам се на мъничките неща от живота, но явно съм пропускал големите.Ще се радвам ако ми правиш компания, ако останеш да погледаме как заспива природата. На поляната до мен има достатъчно много място  - Ако не се сългаси, тръгвам с нея – помисли си малкото момченце.
На лицето на момиченцето грейна малка усмивка. Лицето и се изпълни с желание и надежда. Надежда за нещо по-различно, за нещо непознато, но наистина красиво.
„ Защо не ? „ отвърна тя и малкото момче му се поиска да скочи и да откъсне цвете от луната, която тъкмо се показваше на небослкона.
„Заповядай“ каза той и отвори малката бяла портичка на оградата, за да може красивото малко момиченце да пристъпи до него и да се разходи  по меката зелена трева.
Двамата седнаха един до друг и загледаха замислено в една точка. Без да си казват нищо те усещаха, че живота им се е променил. Че никога оттук нататък, някой от тях няма да бъде самичък повече, докато другия го има, докато другия е наоколо и мислят един за друг. .....