Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 7

Изведнъж момиченцето спря .. спря толкова изненадващо, колкото се бе появила, от нищото, от тъмното. Спрях и аз, гледката бе невероятна. Очите ми останаха отворени минути наред. Беше ме страх да не ги затворя, за да не изпусна нещо, от това което се бе разкрило пред мен. Нямах думи. Не можех да кажа и думичка, просто незнаех какво трябва да кажа точно в този момент. Беше ме страх да не разваля съня, да не изчезне всичко, така както се бе появило. 
Стояхме двамата на брега на малко езеро. Всичко около нас светеше в най-различни цветове, цветове, които бях виждал само в сънищата си. Бяхме обгърнати от цветя, бяхме стъпили на малка пътечка от бели камъчета, от камъчета с които си играех всеки ден. Цветята сякаш бяха живи, сякаш всичките те дишаха, живееха, имаха душа, чустваха. За секунда усетих, че цялата природа бе затаила дъх, заради появата ни, така както аз бях затаил дъха си пред тази чудна картина. Около мен имаше малки цветчета, други с по-високи завършащи с малки камбанки, други с по-големи листа, отворили сърцевината си сякаш поемат всяка частичка въздух, която ги заобикалят. Всичко това леко се поклащаше в ритъма на лекия вятър, които подухваше. 
Водата бе осеяна с водни лилии, които плуваха бавно и нежно. Те се носеха толкова плавно по повърхността на водата. Водната повърхност блещукаше и отразяваше всичко около себе си. Тя бе толкова спокойна, толкова гладка, сякаш всичко това живееше в една перфектна симбиоза. Сякаш всичко това имаше една душа и тази душа бе част от един общ организъм, които отстрани погледната изглеждаше толкова перфектна, толкова чиста и идеална. 
Над езерето се издигаше малък водопад. Водопада започваше от скала, водата се спускаше в тънка струя, без да разплиска дори и капчица вода, при докосването си с малкото езеро. Тя се спускаше, сменяше цветовете си – редуваше се лилаво, синьо, бяло, жълтеникаво, червено .. 
Когато погледнах на високо, откъдето започваше този чуден водопад – луната се сливаше с точката, в която водата поемаше пътя си, подвластна на земното притегляне. От там, където бяхме застанали  изглеждаше сякаш водопада водеше началото си от луннния диск. Сякаш луната изсипваше чудните си цветове. Погледа ми се задържа на повърхността на водата, тя бе толкова прозрачна, толкова бистра .. под повърхността можех да различа малки рибки, които бяха също в съчетание на всичко заобикалящо ги – разноцветни, перфектно вписващи се в природата около тях. 

Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 3

Двамата останаха така с продължения на часове – говориха си, сякаш цял живот са били заедно, сякаш цял живот са се познавали – времето отлетя. Както бе спряло за минута така и не уссетиха как слънцето смени багрите си и започна бавно и полека да се скрива над хоризонта.
Малкото момче реши, че е срещнал фея, от приказките, някой герой от неговите си мечти и фантазии.Но най-красивото беше, че беше реално, беше наистина, това малко великолепно същество стоеше пред него, с голямите си красиви очи, златната усмивка и невероятно меката си коса. То беше там, пред него – от плът и кръв.Дишаше, усмихваше се и говореше толкова спокойно и нежно.
„Не те ли чака някой? „ попита малкото момче, „ Няма ли да се тревожът за теб? „
„Не, не се притеснявай“ – отговори малкото красиво същество.  „ Аз съм самичка, никой не ме чака, отдавна всички са забравили, че ме има, отдавна никой не се сеща за мен. За това се и разхождам за да срещна човек, някой с който да мога да поговоря. Разхождам се с мислите в главата си. Задавам си въпроси без отговор. И не мога да намеря спокойствието – нищо до този момент не можеше да ме накара да поспра за момент, да грабне вниманието и душата ми. „
„Искаш ли да те изпратя до някъде? Искаш ли да поостанеш тук на поляната с мен?“ – аз също съм самичък, всеки ден правя едно и също. Радвам се на мъничките неща от живота, но явно съм пропускал големите.Ще се радвам ако ми правиш компания, ако останеш да погледаме как заспива природата. На поляната до мен има достатъчно много място  - Ако не се сългаси, тръгвам с нея – помисли си малкото момченце.
На лицето на момиченцето грейна малка усмивка. Лицето и се изпълни с желание и надежда. Надежда за нещо по-различно, за нещо непознато, но наистина красиво.
„ Защо не ? „ отвърна тя и малкото момче му се поиска да скочи и да откъсне цвете от луната, която тъкмо се показваше на небослкона.
„Заповядай“ каза той и отвори малката бяла портичка на оградата, за да може красивото малко момиченце да пристъпи до него и да се разходи  по меката зелена трева.
Двамата седнаха един до друг и загледаха замислено в една точка. Без да си казват нищо те усещаха, че живота им се е променил. Че никога оттук нататък, някой от тях няма да бъде самичък повече, докато другия го има, докато другия е наоколо и мислят един за друг. .....