Сега и двамата лежейки си на зелената полянка, съблюдавайки метаморфозата на природата пред тях, забелязваха всеки един детаил от картината, която майката природа им представяше. Те виждаха как цветята събираха своите цветчета, бавно птичките се прибираха по гнездата си – където ги очакваха техните малки дечица, пчелите отдавна бяха спряли да жужат наоколо и се бряха прибрали по къщите си. Облачетата си бяха отишли по своя път и майката природа бе изрисувала небосклона с малки и блещукащи звездички, които бяха застанали в най-чудновати форми една спрямо друга.
Така минаваха минута след минута, час след час. Всичко бе обгърнато от мрак. Луната осветяваше двете дечица, легнали на зелената полянка. Не ги беше страх, не чустваха нищо освен спокойствието на тишината и присъствието на другия до тях.
Малкото момченце се престраши да наруши идилията на тази невероятна картина. Понечи да докосне момиченцето по ръката, която беше подпряна до него. Малкото красиво същество в първия момент се отдръпна с недоверие, с необяснимо чувство на страх. Момченцето се стъписа – незнаеше как да реагира. Не разбираше реакцията, не разбираше и своята си реакция, защо е пожелал да докосне ръката й. Няколко секунди мълчание, след което момиченцето хвана самичка ръката на момчето сложи на рамото си и се доближи до малкото човече. То се прегърна и застина, чуството на сигурност, чувството на топлота в леко хладната вечер го омагьоса. На лицето на малкото момче грейна усмивка, усмивка по ярка от луната, която бе застанала над тях. То не се възпротиви – напротив, той прегърна силно красивото същество до себе си, сякаш в чувство на страх да не би то да си тръгне и да го остави сам в ноща.
„ Как се казваш „ – пророни едвам едвам момчето.
„ Ани „ – отговори кратко момиченцето. „ С теб така и не се запознахме, май“
„ Кристиън, много ми е приятно“ – Ани, колко красиво име, а толкова кратко –помисли си той.
„ За какво мечтаеш? Мислила ли си някога, че човек може да докосне звездите? Дали и ние някога ще можем да се разходим по повърхността на някоя от тях и да погледнем земята от високо? Дали и нашата планета от толкова далеч, също свети ?
Малкото момиченце затвори за секунда очи и се пренесе далеч, пренесе се в мечтите на момченцето. Никога до сега не се бе замисляла. Никога до сега не беше мечтала и изведнъж толкова много неща нахлуха в мислите ? Изведнъж толкова много места се появиха пред погледа и имаше хиляди неща,които искаше да направи.
„Не не съм се замисляла“ – отговори тя. „ Никога не съм мечтала да пътувам, никога не съм искала да стигна до непознати места дори и за хората.“ Колко е красиво всичко – колко красиво може да бъде – помисли си тя и сякаш не искаше да отвори очи, не искаше да излиза дори и за секунда от мечтите си, които като напор на река бяха изпълнили цялото и съзнание.
Тя си представи луната, толкова студена, някак пуста и самотна. Поиска и се да се разходи по нея – за секунда осъзна защо никога не е искала да отиде там – защото е била самичка, страха от неизвестността е спирал мечтите и. Сега когато има топлата ръка на момчето до себе си имаше чувството, че може да стигне до края на галактиката, до края на вселената, до края на света, само за да види какво има там .. чуството на това,ч е вече не бе сама и даваше криле като на птичка, която токущо се е родила и ще направи първи опит да полети. Леко неуверена, но сигурна, че това и е заложено в природата и ще успее. Ще успее да полети и да се рее високо в небето, където няма граници, няма какво да те спре да отидеш където и да е.
Малкото момче започна да разказва. Той видя реакцията на малкото вълшебно човече до себе си. Видя, че и хареса да мечтае. Хареса и да се пренася в мислите си на далечни места, на непознати земи и светове и това му даде сила, сила и смелост да започне разказва своите сънища. ....
Няма коментари:
Публикуване на коментар