Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 6

“Сънувах“ – започна плахо малкото човече. „Сънувах че седях на същото място, където седим в момента с теб. Луната ни огряваше, птичките отдавна се бяха прибрали по домовете си. Погледа ми се рееше някъде из далечните светове, мислите ми бяха някъде далеч, някъде далеч близо до звездите. Представях си нови светове, девствени места, където не бе стъпвал човешки крак. Изведнъж нещо много мъничко привлече вниманието ми, то се приближаваше много бързо към мен, то  тичаше към мен. Понечих да стана, надигнах се и съзрях едно малко същество да тича към мен, то тичаше с всичка сила – едвам различавах сиуета му, на лунната светлина. Успях бързо да определя, че това е друго човешко същество, друго малко човече като мен, което препуска и явно иска да дойде до мен. Станах изправих се, затаих дъх в очакване нещо да се случи, незнаех какво – но чуствах с всяка моя частичка, че неизбежно нещо ще стане. Нещо ще се промени от мен, от моя свят, от всичко, което ме заобикаляше до този момент. Малкото човече се приближаваше, все по-бързо и по-бързо. То тичаше сякаш иска да ми каже нещо важно, иска на всяка цена да стигне до мен. На няколко крачки от мен различих, едно малко момиче, не бях виждал такова до този момент. То сякаш не беше от този свят, не изглеждаше на нищо, познато ми до този момент. Косата и грееше на лунната светлина, лицето и бе ярко и усмихнато и тъмнината по никакъв начин не успяваше да затъмни щастливото и  изражение. Тя дойде до мен. Пристъпи уверено към мен. Нищо не каза, просто ме хвана за ръката и ме подкани да я последвам. Дръпна ме съвсем леко за ръката. И в този момент сякаш, от само себе си почуствах, че просто трябва да отида. Незнаех накъде, незнаех защо – но усещането за нещо красиво, за нещо непознато ме караше да потръпна, да усетя навсякъде по тялото си – като, че ли малки мравчици пълзяха без ясна посока накъде отиват. 
Последвах малкото човече в нейното бързане, последвах я, към мястото където явно искаше да ме заведе. Тичахме, часове наред, тичахме без да се изморяваме – ръка за ръка. Със всяка крачка, с всяка стъпка ставах все по-уверен и по-уверен. Заедно преминахме през гори, долини, планини, градове,полянки осеяни само с цветя – нямах представа за времето. Изгубих времето, нямах понятие колко дълго сме тичали – просто бързахме в незнайна посока. 

Защо тъгуват гномите - 2009г.

Първи Декември две хиляди и девета година, София, кв. Лозенец. Навън Слънцето едвам се показва през хилядите облаци, забързаните върволици от хора по тротоарите се отправят по работните си места. Сивито ежедневие те обгръща, за жалост всичко е толкова сиво не само отвътре, а и отвън. 

 Някой, някога будил ли се е тъжен, разочарован – със странното болезнено чувство на еднообразие и сивота изпълнило всички твой сетивни органи с болка и притъпена сетивност. 

Навън е студено, мрачно, мръсно – но не ти пука, просто крачиш по предварително начертаната ти пътека и се замисляш все по сериозно по адрес на човека, който я е прокарал точно оттук, но стигайки до извода, че тези хора се ограничават до малцина – просто приемаш факта, преглъщаш силно, слагаш  усмивка и продължаваш да крачиш във върволоцита от хора. Явно и те участват в същия странен филм. Успокоенито, че колкото и да сме различни живеем в едно и също време, дишаме един и същи въздух и ставаме свидетели на всичко около нас. Замислял съм се доста често, дали и другите хора виждат това, което и аз, дали и другите хора биха се радвали или тъжали  по същия начин по случващите ни се ежедневно неща. 

Защо тъгуват гномите? Този въпрос ми е толкова труден и непонятен – започвам да се замислям, като едно порастнало дете, на което токущо са му съобщили, че дядо коледа не съществува, дали изобщо съществуват тези гноми. Не мога или не искам да повярвам в тяхното съществуване. От къде трябва да докажа дали съществуват и занимавайки се с въпроса дали и пропускаме въпроса защо. 

Вървям, че гномите са дошли от звездите, от място толкова далече от земята, че човешкото въображение едвааам достига до него. Живеят в едно общество, в едно голямо семейство, където  всички  си помагат. Те не остаряват на външен вид, те стареят само вътрешно – човек трудно може да определи тяхната възраст, тяхните чувства и намерения. Когато плачат, те не плачат със сълзи – единствените сълзи, които проливат, текат в самите тях. Големите им кълбовидни сърца отронват по една сълза всеки път, когато са тъжни и това намалява техният живот. Поради тази причина в техният свят е забранено да бъдеш тъжен, считайки това чувствто за самоубийствено – и всеки, които изпадне в тъжно състояние се наказвал със смях, колкото можел да понесе. 

Вярвам, че гномите са доста по напред от хората на земята във всяко едно отношение. Те са открили взаимоотношенията между звездите, настроенията на океаните, сърцето на планетата си. 

Преди мнооого години един гном ми разказа приказка за звездите и как звездите приличат на хората. 

Много народи по света са наблюдавали звездите . За звездите се знае много – и се научават всеки ден нови и нови факти, но само гномите са ги сравнили с хората. Като погледнеш звездното небе ще си кажеш всичко там живее в пълна хармония, в един точно определен ред едни до други и със своето си единство сътворяват една приказна картина, която хората наблюдават и и се любуват – те са нарекли съзвездия, обединения на звезди, намерили са точно определени  отношения между тях, състава им е дори известен, макар човешки крак никога да не е стъпвал на тях. Те  както хората изглеждат сплотени – както всички хора по улицата, в една държава, в един континент, но същевременно са толкова отдалечени една от друга. Около всяка звезда има един отделен малък свят, който блести със своя светлина – има живот, диша и се развива независимо от всички останали. Така погледнати звездите изглеждат адски самотни – всеки ден умират звезди, всеки ден умират хора и се раждат нови за да заместят празнината на небосклона .Всичко е един хаос и подредеността  е една илюзия  - ...