Това нормално ли Е ?

http://www.dnes.bg/obshtestvo/2013/01/10/zaplatite-na-uchitelite-skachat-s-okolo-12.177233

Защо не спираме да увеличаваме заплатите на учителите ? Защо не мислим за хората, които ни спасяват живота всеки ден - като парамедици, лекари, сестри. Защо караме тези хора след като завършат да живеят в мизерия или да си стегнат куфара за африканските западноевропейски страни ! ? Откъде трябва да обръщаме нещата ?

PTC saits

http://www.clicksia.com/

http://www.neobux.com/



http://www.clixsense.com/

Един идеален ден на програмиста

9.00 - Събуждам се в триетажна къща с басейн, ливада за голф, площадка за тенис, втори басейн, но доста по-голям (50х120 м), от това, че неизвестна красавица (фотомодел) ме целува в областта на под пъпа. Леко (за косите) я отмествам от себе си и и казвам, че батко днес има много важна работа, а тя трябва да се прибира вкъщи. Изслушвам куп обяснения във вечна и страстна любов, но викам охраната (атлетична богиня с чашки размер "A" и удивително дупе) за да разкарам наивното девойче.
9.20 - Закуска в леглото: кафе с мляко, малко водка с червен хайвер, пура.
10.00 - Излизам, оглеждам се, упреквам за беднотата им Божков и Ковачки, безсрамно играещи на моята площадка за голф, заканвам им се с юмук, но накрая омеквам (може пък да са добри хора все пак).
11.05 - Дълго се чудя в кой басейн да се топна, за да се освежа.
12.00 - Решавам да вляза в този, който е по-малък, защото големия направо си е страшничък, и дълго се псувам защо ми бяха два басейна.
13.00 - Накрая! Ето ГО! Мой е!!! 8 процесорен Pentium 4 3.0 Ghz, оперативна памет 64 Гб, GeForce 4 - Ti 512 Mb, 5 приказни 4ТВ ХДД в RAID 5, матрица 21 инча, SBLive Extigy, 7.1 колонки по 200 Вт, с честота на звука 2 - 48000 Hz, Яко, а? Аз не съм сноб! Повече не ми трябва!!! Q3 сеанс с най-добрия в света. Аз съм абсолютния шампион. Изплювам се веднъж...
16.00 - По дяволите! След басейна още съм в банските! Душ. Преобличам се. Спомням си, че съм шеф на международната корпорация Мега-Хард. Трябва да провери как вървят нещата, но първо обяд, джакузи и масаж с абсолютната победителка в международния конкурс по красота.
18.00 - Не трябва така да се изморявам, още не е вечер. Получавам по пощата сълзлива молба от ЦРУ да не хаквам лаишката им система за защита с цел да снимам собствения си задник със спътник от космоса. Особено ме молят да не пипам бедния телескоп Хъбъл.
18.30 - Идват покани от най-добрите нощни клубове в Ню Йорк. Седя 10 минути и избирам най-добрите, но не мога да реша, звъня на старата си изгора от Ихтиман за да я питам кой клуб и харесва най-много и праща за нея един от 14-те си самолети. Ех, носталгия...
19.00 - Тя ще долети към десет, а дотогава.. Къде, мамка му, са масажистките ми?!
22.00 - Долита старата приятелка. Казва, че просто ме обожава. Готова е на всичко.. Можеше да измисли нещо оригинално..
23.00 - Нощен клуб. Наркотици, секс и рокендрол...
??.?? - Много тъмна мисъл за това, че ми е писнало да живея така, я да отида утре за риба!

Защо България ?

Пиша в защита на прекрасната ни страна и скапаната ни държава. Всеки един от нас е свикнал да обвинява страната ни във всичко. Малки пенсий, малки заплати, слабо социално подпомагане, висока престъпност, безнаказаност, пошлост. Незнам дали греша, но нали всички ние съставляваме тази държава. Ние всички сме част от всичко това и ако трябва да се замислим може би се вписваме някъде в оплакванията на останалите. България ни е дала едно единствено нещо – да живеем тук, да се родим тук и да сглобяваме картинката около себе си в една определена среда. Може би се питате – защо пиша всичко това. Просто изказвам мнение. Ще се радвам искренно, ако някой вземе отношение по този много общ въпрос. Да изслушам или прочета нечие чуждо мнение, но с оплаквателен характер – а с обяснение и решение на нещата, които всекидневно ни дразнят, ядосват и правят живота ни една идея по-труден. Въпроса ми е: Какво трябва да се промени, за да сме доволни, какво трябва да направи всеки един ден от нас, за да се буди с усмивка на уста и една идея по-доволен, че е посрещнал новия ден и пред него има толкова много неща за вършене ? Много сложен въпрос, защото хората не си го задават ежедневно – просто не мислят по темата. Оставят се да плуват като в кану по  нещо като река от ежедневни черни новинарски емисий .

Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 7

Изведнъж момиченцето спря .. спря толкова изненадващо, колкото се бе появила, от нищото, от тъмното. Спрях и аз, гледката бе невероятна. Очите ми останаха отворени минути наред. Беше ме страх да не ги затворя, за да не изпусна нещо, от това което се бе разкрило пред мен. Нямах думи. Не можех да кажа и думичка, просто незнаех какво трябва да кажа точно в този момент. Беше ме страх да не разваля съня, да не изчезне всичко, така както се бе появило. 
Стояхме двамата на брега на малко езеро. Всичко около нас светеше в най-различни цветове, цветове, които бях виждал само в сънищата си. Бяхме обгърнати от цветя, бяхме стъпили на малка пътечка от бели камъчета, от камъчета с които си играех всеки ден. Цветята сякаш бяха живи, сякаш всичките те дишаха, живееха, имаха душа, чустваха. За секунда усетих, че цялата природа бе затаила дъх, заради появата ни, така както аз бях затаил дъха си пред тази чудна картина. Около мен имаше малки цветчета, други с по-високи завършащи с малки камбанки, други с по-големи листа, отворили сърцевината си сякаш поемат всяка частичка въздух, която ги заобикалят. Всичко това леко се поклащаше в ритъма на лекия вятър, които подухваше. 
Водата бе осеяна с водни лилии, които плуваха бавно и нежно. Те се носеха толкова плавно по повърхността на водата. Водната повърхност блещукаше и отразяваше всичко около себе си. Тя бе толкова спокойна, толкова гладка, сякаш всичко това живееше в една перфектна симбиоза. Сякаш всичко това имаше една душа и тази душа бе част от един общ организъм, които отстрани погледната изглеждаше толкова перфектна, толкова чиста и идеална. 
Над езерето се издигаше малък водопад. Водопада започваше от скала, водата се спускаше в тънка струя, без да разплиска дори и капчица вода, при докосването си с малкото езеро. Тя се спускаше, сменяше цветовете си – редуваше се лилаво, синьо, бяло, жълтеникаво, червено .. 
Когато погледнах на високо, откъдето започваше този чуден водопад – луната се сливаше с точката, в която водата поемаше пътя си, подвластна на земното притегляне. От там, където бяхме застанали  изглеждаше сякаш водопада водеше началото си от луннния диск. Сякаш луната изсипваше чудните си цветове. Погледа ми се задържа на повърхността на водата, тя бе толкова прозрачна, толкова бистра .. под повърхността можех да различа малки рибки, които бяха също в съчетание на всичко заобикалящо ги – разноцветни, перфектно вписващи се в природата около тях. 

Имало едно време на запад от рая ЧАСТ 6

“Сънувах“ – започна плахо малкото човече. „Сънувах че седях на същото място, където седим в момента с теб. Луната ни огряваше, птичките отдавна се бяха прибрали по домовете си. Погледа ми се рееше някъде из далечните светове, мислите ми бяха някъде далеч, някъде далеч близо до звездите. Представях си нови светове, девствени места, където не бе стъпвал човешки крак. Изведнъж нещо много мъничко привлече вниманието ми, то се приближаваше много бързо към мен, то  тичаше към мен. Понечих да стана, надигнах се и съзрях едно малко същество да тича към мен, то тичаше с всичка сила – едвам различавах сиуета му, на лунната светлина. Успях бързо да определя, че това е друго човешко същество, друго малко човече като мен, което препуска и явно иска да дойде до мен. Станах изправих се, затаих дъх в очакване нещо да се случи, незнаех какво – но чуствах с всяка моя частичка, че неизбежно нещо ще стане. Нещо ще се промени от мен, от моя свят, от всичко, което ме заобикаляше до този момент. Малкото човече се приближаваше, все по-бързо и по-бързо. То тичаше сякаш иска да ми каже нещо важно, иска на всяка цена да стигне до мен. На няколко крачки от мен различих, едно малко момиче, не бях виждал такова до този момент. То сякаш не беше от този свят, не изглеждаше на нищо, познато ми до този момент. Косата и грееше на лунната светлина, лицето и бе ярко и усмихнато и тъмнината по никакъв начин не успяваше да затъмни щастливото и  изражение. Тя дойде до мен. Пристъпи уверено към мен. Нищо не каза, просто ме хвана за ръката и ме подкани да я последвам. Дръпна ме съвсем леко за ръката. И в този момент сякаш, от само себе си почуствах, че просто трябва да отида. Незнаех накъде, незнаех защо – но усещането за нещо красиво, за нещо непознато ме караше да потръпна, да усетя навсякъде по тялото си – като, че ли малки мравчици пълзяха без ясна посока накъде отиват. 
Последвах малкото човече в нейното бързане, последвах я, към мястото където явно искаше да ме заведе. Тичахме, часове наред, тичахме без да се изморяваме – ръка за ръка. Със всяка крачка, с всяка стъпка ставах все по-уверен и по-уверен. Заедно преминахме през гори, долини, планини, градове,полянки осеяни само с цветя – нямах представа за времето. Изгубих времето, нямах понятие колко дълго сме тичали – просто бързахме в незнайна посока. 

Имало едно време на запад от рая - ЧАСТ 5

Сега и двамата лежейки си на зелената полянка, съблюдавайки метаморфозата на природата пред тях, забелязваха всеки един детаил от картината, която майката природа им представяше. Те виждаха как цветята събираха своите цветчета, бавно птичките се прибираха по гнездата си – където ги очакваха техните малки дечица, пчелите отдавна бяха спряли да жужат наоколо и се бряха прибрали по къщите си. Облачетата си бяха отишли по своя път и майката природа бе изрисувала небосклона с малки и блещукащи звездички, които бяха застанали в най-чудновати форми една спрямо друга. 
Така минаваха минута след  минута, час след час. Всичко бе обгърнато от мрак.  Луната осветяваше двете дечица, легнали на зелената полянка. Не ги беше страх, не чустваха нищо освен спокойствието на тишината и присъствието на другия до тях. 
Малкото момченце се престраши да наруши идилията на тази невероятна картина. Понечи да докосне момиченцето по ръката, която беше подпряна до него. Малкото красиво същество в първия момент се отдръпна с недоверие, с необяснимо чувство на страх. Момченцето се стъписа – незнаеше как да реагира. Не разбираше реакцията, не разбираше и своята си реакция, защо е пожелал да докосне ръката й. Няколко секунди мълчание, след което момиченцето хвана самичка ръката на момчето сложи на рамото си и се доближи до малкото човече. То се прегърна и застина, чуството на сигурност, чувството на топлота в леко хладната вечер го омагьоса. На лицето на малкото момче грейна усмивка, усмивка по ярка от луната, която бе застанала над тях. То не се възпротиви – напротив, той прегърна силно красивото същество до себе си, сякаш в чувство на страх да не би то да си тръгне и да го остави сам в ноща. 
„ Как се казваш „ – пророни едвам едвам момчето.
„ Ани „ – отговори кратко момиченцето. „ С теб така и не се запознахме, май“
„ Кристиън, много ми е приятно“ – Ани, колко красиво име, а толкова кратко –помисли си той. 
„ За какво мечтаеш? Мислила ли си някога, че човек може да докосне звездите? Дали и ние някога ще можем да се разходим по повърхността на някоя от тях и да погледнем земята от високо? Дали и нашата планета от толкова далеч, също свети ? 
Малкото момиченце затвори за секунда очи и се пренесе далеч, пренесе се в мечтите на момченцето. Никога до сега не се бе замисляла. Никога до сега не беше мечтала и изведнъж толкова много неща нахлуха в  мислите ? Изведнъж толкова много места се появиха пред погледа и имаше хиляди неща,които искаше да направи.
„Не не съм се замисляла“ – отговори тя. „ Никога не съм мечтала да пътувам, никога не съм искала да стигна до непознати места дори и за хората.“ Колко е красиво всичко – колко красиво може да бъде – помисли си тя и сякаш не искаше да отвори очи, не искаше да излиза дори и за секунда от мечтите си, които като напор на река бяха изпълнили цялото и съзнание. 
Тя си представи луната, толкова студена, някак пуста и самотна. Поиска и се да се разходи по нея – за секунда осъзна защо никога не е искала да отиде там – защото е била самичка, страха от неизвестността е спирал мечтите и. Сега когато има топлата ръка на момчето до себе си имаше чувството, че може да стигне до края на галактиката, до края на вселената, до  края на света, само за да види какво има там .. чуството на това,ч е вече не бе сама и даваше криле като на птичка, която токущо се е родила и ще направи първи опит да полети. Леко неуверена, но сигурна, че това и е заложено в природата и ще успее. Ще успее да полети и да се рее високо в небето, където няма граници, няма какво да те спре да отидеш където и да е. 
Малкото момче започна да разказва. Той видя реакцията на малкото вълшебно човече до себе си. Видя, че и хареса да мечтае. Хареса и да се пренася в мислите си на далечни места, на непознати земи и светове и това му даде сила, сила и смелост да започне разказва своите сънища. ....